Смътни спомени от прадядо ми често ме въвличат във въпросите на това - какво носи навика? ... Дядо Петко крачеше из двора и пренареждаше с палци една броеница зад гърба си. Всеки ден, по все един и същи начин, с едно и също движение ... от единия палец към другия. Не знам какво му носеше цялата тази повторимост, събрана в тъмно жълти мъниста и заключена в кръговрата на "начало и край", с един зелен пискюл (а може и да беше помпон)...
~ Habitat of habits
Смътни спомени от прадядо ми често ме въвличат във въпросите на това - какво носи навика? ... Дядо Петко крачеше из двора и пренареждаше с палци една броеница зад гърба си. Всеки ден, по все един и същи начин, с едно и също движение ... от единия палец към другия. Не знам какво му носеше цялата тази повторимост, събрана в тъмно жълти мъниста и заключена в кръговрата на "начало и край", с един зелен пискюл (а може и да беше помпон)...
~ Боли
Но ако сега трябва да боли много, за да може да боли по-малко утре, нека по дяволите боли още повече сега!
П.П. обещах си тогава, когато писах това, да го публикувам в момент на безболежно щастие ... и ето на, ... сега не боли!
~ It's Toasted
''It's what on the inside counts, and plenty of it.'' Страст и обещания без гласност, лимитирани в правоъгълната кутия с червения кръг, готови за щастливия удар на обещаното удоволствие от онази първа дръпка. Luckies, pack of 19 пред мен, с липсваща 1на... пълна бандеролена симетрия, ограничителни черни обкръжения, и продукт без дата на годност. Спирам за малко, No. 18 не е далече; илюзията от преходния й дим разгръща хоризонти към други, омаятелни илюзии. И ''пук''. Край. Сега и никога повече вече.
p.s. Драснато на 4ри дръпки, някъде през юни, преди неделята да премине в понеделника, когато спрях да пуша.
~ TYKAмериkа
ТУК ... маса всевъзможни теории и обяснения по самите обяснения, без вероятностни баланси. Всичко е на екстемно много, голямо, специално, намалено, лъскаво, скъпо, лошо, високо или всичко токова накуп, но никога не просто ''едно някакво''. Бизнес без съвест, но с нагласена и сладка история, като кука за бездълбочиннен риболов, създадена в сгради с високи периферии и златни дръжки. Някои звучат така:
Smile, drink, eat, enjoy, dine & laugh // God is Good! // Obey my choice // Confidence looks good on you // We give high-five when we greet // Life live with heart .. Secure your future with service // There's strong, then there's army strong // Even money needs a GPS // Less kitchen time, more family time // Love at 475*F // You don't get what you deserve, you get what you negotiate // ...
ТУК ... заедно с всички тези и всички истини на Рузбелт за изначалната свободата са буквално и бутафорно в сила. Слово, вяра, нужди и всевъзможна, всяческа свобода, и безстрашие. Какво ли би било, ако една от тези свободи беше заменена с друга? Без значение коя точно друга, просто за да развали тази комбинация на ''the greatest 4''. Хипотетичното ''imagine that'' си струва да бъде опитано, for the sake на тази абстракция.
ТУК ... хареса ми свободата на безкрайното пространство, на това да тръгнеш и да не стигнеш; а когато стигнеш, да се изгубиш, и после да можеш да изплуваш така, както само един океан би си пожелал за предизвикателство. Вярата е сила, а силата на кредитната история ТУК е по-силна и от вярата. Тези, които нямат добри кредитни досиета - имат вяра, тези с добри - имат сила. И така едното върти другото, докато някоя нужда не обърка цикъла на доброто и не те метне при лошите досиета, на нула, на много под нула. А оттам завоят към улицата е не само бърз U-turn, но е и повратна точка с безкрайност... друг свят, с малко свободи и с много други нужди. Но понеже този друг свят малко ми сви топка в стомаха ТУК в SF, .... oбратно по трасето на earning & spending! Меката на мола не я разбрах, но усетих комарджийската жажда покрай намалените непотреви - колкото по-reduced, толкова по-голям gain за твоята количка. Без-пари за почти без пари, само дето credit or debit поглъща всичко като още по-жаден покемон. Така и не разбрах, липсата на какво и кое е изродила тази поголомна жажда хем да имаш много, хем да изхрърлиш много. Като двyглав, диаболичен мега-гущер, който докато поглъща stuff, изхвърля the stuff...
Имам още едно ''imagine that''... хипотетично, ако ние на стария континент, с наште си мини-нещица, обещаем да ни пука малко по-малко, да сме easy ... и да приемаме това, което се случва като щастливец, на когото единственото нещо, което му тежи, са шляпащите му джапанки, ... а тези ТУК ... обещаят да изхрърлят малко по-малко, да са easy с това, което блускат в мега-хладилниците и кофите си ... имаме ли deal тогава? Аз бих. Разменям worries-за-plastics, малко като updated version на сливи-за-смет.
ТУК както и ТАМ, кратките щастия са най-хубави, заради дългите и дълбоки усещания, които дестилират след себе си. Сладкото гостоприемство и skyhigh адреналина в Чикаго; зарядът от спокойствието на предградието, многопластовото планинско войнство и детската глъч в Денвър; междузвездната пъстрота на един хамелеонен град и нетихата емоция от една сляпа-среща в Сан Франциско; мечтателското възхищение по 3 панди и шепа спящи коали и хаотичната скорост на вятъра, преминавайки през Coronado Bridge в Сан Диего.... микронизирано обобщение заради синтеза като форма със задоволително бързо начало и още по-благосклонен край ТУК.
~ Свобода на ластик
Пътуванията разтягат периферията на позитивните възприятия, ... хаотични ластици, форми в ирационални пространства, с епицентър на бълбукаща емоция. Свободата също е от ластичните елементи, принадлежност на душата... може да се разтяга, привива и вплита около други сходни абстракции и да се руши главоломно от рационалния крал на нееластичното войнство. Красиво е да крадеш от свободата на пътуванията. Кражба в името на това да напуснеш себе си от черупката на машиналното ежедневие, за да се пуснеш по повърхността на това да бъдеш само там, където интуицията няма сила. Ниво 0, с изход до гара Прекрасно.
~ Geometry explains
Геометрията е нещо сложно, точно и безкрайно-въвличащо цяло. Неизвестни посоки, отправни точки, водещи към интровертно, заобградено кълбо от подледователни, точни стъпки. Стъпки с изход, със светлина и в този конкретен случай с Барселонска светлина. От casa към carrer, диагонали, паралели, кръстовища, пъстри множества от всякакви единици, смесени такива и безкрайни други. City-симбиоза, в квартален хаос, макро-топлина за микро-моментите на нашите вътрешни изчислисления. Не ми се изчислява, но нещо вътре в мен работи... Система 1 саботира система 2, поотпуснала синхрона на рационалното равновесие в името на джина, тоника и святото лимоново царство. Среща с Х, познато за моето У. Обърквам метафорната нишка, но за система 1 това не е от значение, все там оставаме... в науките на познанието, с пътя към пътя и на обратния завой към ъгъла на удоволствието от ъглите на Барселона, която всъщност е квадратна.
~ The eye has to travel
~ Защо като си носим всичко скъпо в сърцето, трябва да има носталгия?
Всички тези черупки от миналото, насъбрани в мини-кутии, покрити с емоционален прах и забравени в ъглите на мозъчните килери... защо? Винаги съм се опитвала да разбера смисъла на тези заряди от миналото, които активират други такива в настоящето. Нещо като криволичещ път от Я до А, наопаки, но въпреки това праволинейно, целенасочно, но и безобидно бързо. Безобидно, но само за кратко ... след активирането си, всичкото това заредено със спомени мега-пространство в душата е способно да руши, да дерзае, да боли и да притиска из коридорите на емоционалните ни величия. И все пак носталгията си остава една прекрасна ‘’сладка болка’’. Заразително сладка, виртуозно-съблазнителна такава ... хем ‘’да’’, хем ‘’не’’, хем ‘’всичко’’. И именно защото носим всичко скъпо в сърцето си, затова и болката ни е сладка.
* последното изречение може и да е нелогично, но е такова, каквото го усетих сега.