Геометрията е нещо сложно, точно и безкрайно-въвличащо цяло. Неизвестни посоки, отправни точки, водещи към интровертно, заобградено кълбо от подледователни, точни стъпки. Стъпки с изход, със светлина и в този конкретен случай с Барселонска светлина. От casa към carrer, диагонали, паралели, кръстовища, пъстри множества от всякакви единици, смесени такива и безкрайни други. City-симбиоза, в квартален хаос, макро-топлина за микро-моментите на нашите вътрешни изчислисления. Не ми се изчислява, но нещо вътре в мен работи... Система 1 саботира система 2, поотпуснала синхрона на рационалното равновесие в името на джина, тоника и святото лимоново царство. Среща с Х, познато за моето У. Обърквам метафорната нишка, но за система 1 това не е от значение, все там оставаме... в науките на познанието, с пътя към пътя и на обратния завой към ъгъла на удоволствието от ъглите на Барселона, която всъщност е квадратна.
