Смътни спомени от прадядо ми често ме въвличат във въпросите на това - какво носи навика? ... Дядо Петко крачеше из двора и пренареждаше с палци една броеница зад гърба си. Всеки ден, по все един и същи начин, с едно и също движение ... от единия палец към другия. Не знам какво му носеше цялата тази повторимост, събрана в тъмно жълти мъниста и заключена в кръговрата на "начало и край", с един зелен пискюл (а може и да беше помпон)...
Без съзнанието на моята днешна въпросителност, този негов цикъл къкри огъня на моето любопитство към мистерията на навика. Защо и как точно ни въвлича вълната на благото удовлетворение от подобни дневни повторимости? Мантри в практика и с приложение, но понякога - без изначална идея или пък смисъл. Може би така си изграждаме свобода за безтегловност на разума и безграничност на емоциите?... Трополенето по дървения под от моята припряност - всяка сутрин за теб; сънената сутрешна топлина от твоето тяло - всяка сутрин за мен; съседът с двете кучета от номер 31 - всяка сутрин за просто така; две връзки прясна мента от мароканския дядо - всяка събота за следобедния чай; новият епизод на [...] - всеки понеделник за плавен преход към следващия ден... И така, от веднъж и от едно, към хилядастопетдесетистотинхиляди пъти на това едно и също едно.
Едно след едно, случка след случка, слой след слой... градим своето поле в обетованата схема на нашите навици и сякаш от натрупаната повторимост от всички тези акумулирани енергии, поемаме малко-по-малко, тогава-когато и наивно-чисто благосклонното удоволствие на нашата наслада. И правим още - в замяна за повече. С простота на повторимото действие - в замяна за многопластово удоволствие в бездействие.
Някой да има наоколо броеница?
