Нощта на
графската среща. Графска, защото беше някъде между Раковска и Попа, но някак си
по-грандиозно дълга улица. Имаше хора, но само няколко, които се залепиха по
лентата на сънния спомен. Ние, аз и още две момичета влязохме, слязохме надолу,
ти излизаше, нагоре. Заговори я, тя на 80, ти някъде на нейната 1/3та плюс
малко отгоре. Аз просто я наблюдавах и носталгията ми по една друга, подобна,
силна персона прихвана от непосредствените вълни на наслада от случайността.
Твоите вълни бяха просто непосредствени, моите – на наслада от твоята
непосредственост.
Очи в очи, твоята
реплика закачаше моята реплика в обрат, и така бавно надолу по графската улица.
Усмихваше се толкова, колкото да навлезеш в моята територия с троянски ход, и
дори още напред. Това, което вокално разхвърляхме за тези малки минути, можеше
да бъде пролет и лято накуп. Но минутите и сезоните спряха, спряхме пред входа,
където ти трябваше да бъдеш... след малко. Малкото ми беше много, но колкото и
много, толкова и недостатъчно. Видях това, което твореше сладките ти думи.
Татуиран език. Сборен тату колаж от други животи и множество мечти от тези
животи. Като символ, който разваля символизма и го прави
банално-тривиално-скучно... Точно като събуждането след сънувана среща на
Графа.