Ава потъна в своето любимо легло и сънища пъстри запрескачаха едно през едно... Къде запътува? Къде полетя? ... Никой не отговори, пък и така бързо се случи това. Слънцето грейна, тревата избуя, очите видяха друга светлина; а Ава, миличката тя, стъпила плахо на своите боси крачка - погледна нагоре, бързо натам, високо, където кранът безшумно бе задрям.
- Ама как така? А пък и защо?
- Защо какво и как, ако не така? - отвори кранът вратичка и показа своето око.
- Защо колената ти са там? Чак там?
- Метнах се на татко кран. Висок и строен исполин, пръв бе той в батальона на Крачин-Тик-Так-Ин. Гордо заграбваше той с шепа земята, ей така ... както аз сега галя тревата.
- Но нея, може би я боли?
- О не, не... не. Тя винаги така си мълчи. А пък аз, хех, веднъж така се разсмях... Оказа се значи, че тя за нас нищо не значи. Бурен и зелена зган, а пък хората я мислят за свят-голям!
- Ами да, че тя си е! Защото ние сме тук, а всички вие - не!
... и ''не''-то оттекна в стаята на Ава, само защото тя след малко трябваше да става. Протегна ръце, изтърка съня; навън слънцето вече бе заиграло с деня.
No comments:
Post a Comment